Теми от: Март '13

Ревю на батерии

Ето как да изразходим енергията на една ръчна граната¹ в името на науката:



Както бях обещал преди почти година: отдавна се канех да направя тест на популярните марки незареждаеми батерии у нас. Коя марка какво ни дава, както като капацитет, така и като милиамперчас на лев.

Тестът го разширявах многократно (както се оказва, има смисъл да се тестват евтините батерии), и за момента включва 29 модела AA батерии, 18 модела AAA, 14 9-волтови, както и още 26 презареждаеми. Предстоят и още тестове :) В делото се включиха множество хора от HWBG форумите - сърдечно им благодаря за което!

Страницата с ревюто е:

http://anrieff.net/batterytest/

Споделяйте смело - това ревю трябва да стигне до колкото се може повече хора!

-----------
¹ За любопитните: ръчната граната е около 400-600 килоджаула. Разредените от мен батерии в момента са над 1000 kJ...

Публикувано в категория Интересно -- 22 Mar 2013, 11:14, 0 коментара -- View in English

Иран

Преди година, ако някой ми беше казал, че ще ходя до Иран и Япония, щях да го гледам доста учудено :) А то как се наредиха нещата...



Та... случи се, че по-миналата седмица ходих на състезание по програмиране в Техеран, и на работна командировка в Токио - половин околосветско пътешествие почти, един посетен континент повече, кеф на бучки, не мога още да се освестя. Водих си записки (какво ли не правят седем дни без читав интернет...), с ясната идея да ги трансформирам в пътеписа, който следва.

Техеран

Състезанието беше доста скромно на пръв поглед. Един-единствен елиминационен кръг, от който топ 20 отиват на финалите. E, aз се доредих тамън 20-ти :) Но реално, много от хората не дойдоха (един японец примерно: мама и тати не го пуснали, страх ги било...). Та в крайна сметка, интернационалите там бяхме аз, двама тайванци, двама китайци, и трима руснаци. Ако искате да можете да си говорите с най-добрите програмисти в света, достатъчно е да знаете Мандарин и някакъв славянски. В самите финали участваха и 40-на иранци.

След безинтересен полет и трансфер от летището, стигнах до хотела, бяха ни го избрали доста луксозен, в северната част на града, до планината. Ето гледката от 19-тия етаж, където беше стаята ми:


7 часа сутринта, и да, това е смог!

Стаите са просто огромни, добре обзаведени, никакви забележки:



Това ми е горе-долу единствената снимка на града (click to enlarge)

Пътят през пробуждащият се Техеран не е особено интересен: градът е пронизан с дебели, многолентови магистрали, по които се движат предимно трошки. Трафикът е огромен и пътешествието е един малък ад :) Тук си падат по шареното, например минаваш покрай някакъв градски парк, осветен изцяло с розови и цианени лампи :) И повечето от трошките са оборудвани със светодиодни ленти във всякакви цветове...

В хотела има приличен WiFi, но интернетът е доволно цензуриран - няма фейсбук или youtube, примерно - като се опиташ да ги отвориш ти излиза някакъв персийски сайт. Добре, че предвидливо си пазя едно VPN прокси в София...
След един безумно романтичен Свети Валентин (в който усилено решавах задачи на лаптопа) и Трифон Зарезан (а, да, и пих чайчета) дойде петък, който в Иран е почивен и ни бяха организирали малко разходка из града. Закуската прилича на блок маса, само че с учудващо яки работи (с лекота пълниш цяла табла), но всъщност отстрани едни забулени девойки внимателно си записват какво си си взел, и ти носят сметка после, доста... хм... хитро :)


Готвим се да тръгваме с останалите интернационали

Следва един час пътуване по магистралите им, за който минаваме 10 километра и стигаме до комплекса Ниаваран:



Това е колекция от исторически сгради, като включва един дворец от края на 19-ти век, както и по-нови сгради, конструирани по времето на последният им Шах - Мохамед Реза Пахлави, всички в един общ парк в северната част на града. Още на входа погледнаха неодобрително към големия ми фотоапарат и не ме пуснаха с него. Снимките са с телефонче:





В двореца Ниаваран имаше доста персийски килими, детайлите по които бяха удивителни:



Частта на принцеса Фарах беше обзаведена по-иначе:



Е няма как в дворец на няма и нещо френско

Дворецът Ниаваран се е ползвал като основно жилище на семейство Пахлави, като на вторият етаж са стаите на челядта. Хлапетата са се увличали основно по музика и самолети - то кой ли не е по това време:




Едно от най-странните неща за мен беше царското легло:



В преходна стая, с две широки врати. Много далеч от моята представя за уютна спалня.
Следва офисът на Фарах:





Дворецът е квадратен, като стаите (два етажа) са по краищата му, а в средата се образува огромна и висока бална/приемна зала, като таванът й всъщност си е директно покривът на двореца. Който пък е алуминиев и има система, чрез която се отваря - лятото можеш да и седиш в двореца и да се кефиш на слънчева светлина.

Следващото беше ей този павилион:



Единият син се беше увличал по кристалчета:



Другите - отново - музика и авиация:




Нашите домакини непрекъснато ни напомняха, че Пахлави са взели властта със сила, и нямат нищо синьо в кръвта си. Може би традициите налагат друга представа какъв трябва да бъде вкусът на истинските династични височества? Преценете сами:



Следва старият дворец с непроизносимото име:



Според иранците се четяло нещо като "сабранийе". С руснаците веднага се спогледахме - "собрание", какво толко трудно?
Строен е края на 19-ти век от един от последните шахове от Каджарската династия. Фарах, като една истинска жена, не пропуснала да направи цялостен ремонт и редекорация по нейно време.
Дворецът е.. лъскав:





Ако се чудите - да, това е Фарах


Последва и разходка до автомобилния музей, демек поглед в гаража на семейство Пахлави:



Имаше и художествен музей, който беше малък и съдържаше предимно модерни творби (в целият отрицателен смисъл на тази дума).

Отновно на бусчето, и вече сме до площад Таджриш:



Нали ви казах - шареничко

Заведоха ни на традиционен пазар:



Иранците пазарят основно по този начин, като в резултат имаше страшно много хора. Продуктите изглеждаха свежи и истински. Спомени от времената, когато и в България надписи "био" и "органик" нямаше, понеже бяха ненужни. Подправките ти ги мелят на място, ако поискаш.




Твърдите сладки, като тези, са доста разпространени


Тук опитваме местна разядка, прилича на сливи в сладко-кисел сос. Учудващо вкусно беше


По някое време ни пробутаха и aйрян :)

Подобен е на българския, но в него има малко подправки и анасон - ходи му страшно много. Говорих с нашите домакини, че и ние имаме такава напитка, но е по-проста като приготовление - и ги питах как става тяхната. Взеха да ми обясняват, че те имали едни специални сортове йогурт, които били кисели, и ...


Накъде без една персийска джамия

От магазини като този се носеше невъобразима миризма

Надлезите са оборудвани с ескалатори

Площад Таджриш

Замърсяването на въздуха е добре известен проблем в Техеран, в следствие на което на големите площади има информационни табла като това:



Нивото тук отговаря приблизително на "носът ми е постоянно запушен, но нищо повече" :)

Щяхме да ходим и до планината. Има лифт, който те качва на почти 4000 метра и планът беше да обядваме там. За съжаление, оказа се, че пътят до лифта бил прекалено задръстен и щяло да ни отнеме часове (?!?), та зарязахме идята и отидохме до един традиционен ирански ресторант в града:




С това се отопляват, когато им е студено

Храната ти е в краката


Естествено, групичката не пропусна да се разслои на руснаци и тайванци/китайци :)


Кока-кола


Имаше един забавен момент - донесоха ни тази манджа, и руснаците се нахвърлиха на кебапа, а китайците - на ориза :D



Понеже планината отпадна, имахме доста свободно време вечерта и отпрашихме с единия руснак да дирим сувенири. Домакините ни казаха къде да се скитаме и ни предупредиха изрично да не се завираме в метрото, било страшно претъпкано. След като намерихме сувенирите (пак около площад Таджриш), игнорирахме препоръката им и се бутнахме вътре:




Метрото е страшно надълбоко и въобще не беше претъпкано.


Традиционно има разделение мъже/жени. Последните един-два вагона са били само за жени, останалите за мъже. В последствие е станало по-скоро препоръка, но действително, с последните два вагона не влезе нито един мъж.

Центърът на Техеран беше нещо подобно на "Пиротска". Пешеходна улица, обградена от магазини за обувки, дамски чанти и палта. Вървяхме сума време, сувенири йок:



Пълно е с безистенчета като това

По улицата също така продават напитки, дюнери, айрян, фрешове, като последните се изстискват ръчно (продавачът беше доста мускулест). Друго нещо, което ми направи впечатление е, че е нормално между иранци, които са приятели, да се държат за ръце. По целият център гледаш мъжете си крачат, хванати за ръка, и си бъбрят нещо.

По някое време трябваше да се връщаме към хотела (имаше регистрация за състезанието утре) и хванахме такси. Шофьорът не разбираше английски, но ние имахме карта, която се надявахме да помогне. Оказа се абсолютно безсмислена. Тези хора не ползват такива неща и не са приучени да се ориентират по тях. Сочихме му къде ни е хотела, но човекът викаше само неразбиращо - "какво е това"? Ако им кажеш име на улица или нещо познато на близо, се оправят. Пътуването в пиков час беше абсолютна лудница. Например: макар и лентите по платното да добре обозначени с разделителни ивици, изглежда те на никого не правят впечатление. Счита се за нормално с километри да си караш, настъпил пунктираната линия. Трилентова магистрала се превръща свободно в 5-лентова според настроението и натоварването. Ако някой ти пресече пътя, а ти искаш да го изпревариш, просто му присветваш. Ако не те забележи, следва клаксон. Та движението по магистралите е една безкрайна поредица от присветквания и клаксони, докато се разминаваш с коли на 5-10 сантиметра странично разстояние. Мигачи не се ползват. Изключително шокиращо е, през цялото време си мислиш - е, тук вече се ударихме - но някак си се разбират. В интерес на истината, все пак те и на карат много бързо. Почти всики коли са стари и от тях се носи един комплексен букет от въглеводороди. Нищо чудно, бензинът в Иран се дотира от държавата, и в резултат е по-евтин от водата. Не попитах колко им харчат колите, но едва ли им пука. Моля се само бензинът в България никога, ама никога да не поевтинява.

След един час път от центъра до хотела, следва вечеря:


Султан кебап

Състезанието се провеждаше в хотела

От следващият ден нямам много снимки. Състезанието трябваше да почне в 10ч, но го забавиха над 3 часа поради технически проблеми. Имаше 7 изключително трудни задачи, които едва ли е възможно физически човек да напише за 3-те часа, даже и да знае как се решават. Аз се справих с цели две, което ме прати на 8-мо място. В интерес на истината, накрая имах 35 минути да пиша 3-та, и тръгнах да решавам "The Museum", една геометрия. Като оставим настрана чисто стратегическата грешка (геометрия не се пише за 35 минути, състезателите знаят :)), покрай целият стрес, не бях прочел един критичен елемент от условието :) Та така, малко ме е яд за пропуснатия шанс да стана 3-ти.


Последна гледка от вечерен Техеран, преди да си замина

След състезанието имахме късен обяд и след което трябваше да си гоня полета за Токио.

Иранските сувенири са доста интересни:





Нашите домакини казаха, че Техеран е модерен град и няма какво туристическо да се види в него. Виж, Шираз, Персеполис, Есфахан били съвсем друга бира :)

Следва - Япония...

Публикувано в категория Наляво-надясно -- 5 Mar 2013, 02:12, 1 коментар

Япония

Пряк полет до Токио нямаше, така че следваха три: Техеран-Дубай-Осака-Токио.

В Дубай беше скука; полетът до Осака беше доста приятен. Emirates са луксозни, примерно на седалката отпред контакти, USB портове за зареждане, и най-вече - тъчскрийн екран, на който можеш да си пуснеш музика, да гледаш новини, или филми. За пробата гледах "Матрицата", която беше доволно цензурирана. Всички религиозни ругатни бяха заменени с далеч по-политкоректни форми, а примерно моментът, в който Нео показваше среден пръст на агентите отсъстваше изцяло :) След като излетяхме, по уредбата чуваме, "Hello, my name is Alexander Trobb from Zurich, Switzerland. We're having a pleasant flight to Osaka Kansai airport, where we expect to be landing at 16:34 local time...". В началото не му повярвах, че е разчел кацането на 9-часовия полет до минутата, но факт, швейцарският изрод си кацна в 16:35 там. По пътя, досущ като за влизане в Америка, ни раздадоха да попълваме едни бланки - какви сме, що сме, какво работим, и по какъв повод се осмеляваме да притесняваме япончетата. След кацането се редиш на една огромна опашка 45 минути. Само 6 гишета работят, все пак неделя вечер, а работата е доста: на всеки чужденец, трябва да му се изготви мини-лична карта, като ти правят пръстови отпечатъци и снимка, а и трябва да въведат информацията, която си написал в бланката. Резултатът от цялата тази работа кацва във вид на QR код в паспорта ти - нещо като виза. Та както казах, доста време отне, а и то всеки беше попълвал бланките както му падне: пред мен имаше един чичо с дъщеря си, поляци или руснаци бяха, като мернах в неговата бланка, че на OCCUPATION беше написал Married :D Та кой знае, може и с това да се занимава човекът :)

Токио

Посещението ми в Япония беше при клиенти - Хонда - които се помещават в едно градче в Токийският метрополитен окръг. Името му е Wakoshi, но то реално не си личи, че е извън Токио - всичко е слято там.
Хотелските стаички са миниатюрни - нормално за Япония:



Ключетата за лампите също са мънички:



Банята е един цял блок от пластмаса, нашарен с пиктограмки и развален английски; тоалетната има биде, което няма как да пропуснеш - още като седнеш, и водата теква, с цел да измие застоялата, бактериална вода по тръбичките, за да можеш да си миеш Д-то с чистичко :) А отстрани има настройки, къде точно искаш струя, за момиченца и момченца, красота:




Както казах, градчето може би по нищо не се различава от централно Токио. Е, може би улиците са по-спокойни, и, във въздуха висят страшно количество кабели - за интернет, телефони, ток и всевъзможни други - характерна епична паяжина, която можете да видите също и в Букурещ (който е ходил, знае).
Сградата на Хонда беше на пешеходно разстояние от хотела. То е нещо като заводче, но там правят само прототипи, и разработват ASIMO, основният им завод е другаде. Даже се шегувахме - столът на сградата беше голям и с едни пунктирани линии по пода (уж, като си избереш храна, те са кодирани по цвят и идеята е да знаеш къде да идеш да ти сипят от нея храна). Обаче ние измислихме, че всъщност сред персонала има скрити ASIMO-та в хуманоидна форма, които се ориентират, следвайки линиите, като едни културни роботи :)

Работата беше по цял ден, та понеделника единственото, което успях да направя, беше да посетя близкия супермаркет. Няма особено интересни неща. Примерно, от любопитство взех това:



Оказа се нещо подобно на лимонада, само че солена и от гадни лимони. Друго нещо, което си бях взел, но не го снимах, отвън приличаше на сладолед или сметана с кафе. Или в най-лошия случай - готово кафенце в кутийка като за малък сладолед. Вътре се оказа разредено прясно мляко, с пяна, и желе, плаващо свободно в него, с вкус на кафе. И идва с една сламка, с която не можеш да изсмучеш или загребеш от желето, а млякото няма почти никакъв вкус. Сигурно имаше някаква друга идея, която не можах да схвана, странни хора...

Моят японец ме предупреди да не обръщам внимание на земетресенията. Действително, първата вечер имаше едно - осезаемо, но кратко. Културно... без жертви, без разрушения. Кофти хора са майните, от мен да го знаете :D

Работата с Хонда беше интересна. В завода всички са с едни бели престилчици, и обядват на няколко вълни (всяка обявена с една музичка). На единия обяд гледам една от домакинките ни пие нещо като разреден яйран. Питам я какво е това и тя почна да ми обяснява - ами това се приготвя от йогурт, ама ние имаме един такъв, който е кисел...

Втората вечер успях да излезна за малко вечерта. Моят любезен домакин ме стовари в Шинджуку, един от най-светещите квартали :) Всичко е страшно шарено и ярко, направо се объркваш в първия момент:



Стандартите на японците са им "по малко от всичко" - движението им е наобратно, електричеството им е 100 волта, но пък мерят в метрични единици.
В Шинджуку имаше огромни магазини за електроника и фотография:



Към този конкретно се бях насочил...

Примерно MapCamera е 7 етажа, като етаж №4 изцяло за "Canon" :) Фото-павилиона ряпа да яде...



Първи снимки с новия обектив

Карат се много колелета, като можеш да видиш облечен костюмар на колело, човекът си слиза, заключва си го и си продължава по пътя:



Популярно е магазините да са многоетажни, като отвън има табели какво има на различните етажи:



Първоначалният план беше третият ден да се прибирам към БГ. Но се оказа, че с един ден изчакване се хваща доста по-евтин полет, така че сряда ми остана изцяло туристическа:


Портата към храма "Сенсоджи"





По-назад е мястото за молитви. Хвърляш една малка стотинка и се молиш. А това отпред е като кладенец с въгленчета вътре, като вярването е, че дима лекува, помага, укрепва и т.н., та трябва да си го насочиш към която част от тялото искаш да се излекува или подобри. Местните обикновено си обдимяват главите - да поумнеели, да вземат изпитите...



Не задържахме много тук и се насочихме към извисяващата се наоколо, 634-метрова кула Sky tree:



Интересен факт: през зимата, на тази иначе така симпатична кула се натрупва значително количество сняг, който, отделяйки се като едра топка (или по-лошо - леден къс) после може да бъде отвят на значително разстояние - повече от 200 метра. От тук въобще не сме в безопасност. На снимките изглежда измамно топло и слънчево, но всъщност духа значителен вятър и въздухът е влажен - баш за яке си е.

После отидохме с метрото до спирка Омотесандо и тръгнахме по булеварда към храма Мейджи (името на който булевард забравих), но беше доста красив:




Последното е снимано от едно надлезче, заместващо пешеходна пътека, които впрочем са доста разпространени в Токио:



Вратата към храма:


Счита се за неуважително да минеш отдолу; входът бил запазен за Боговете. Културните хора минават отстрани.


От тази страна са сложили да отлежава саке

Французите, да не останат по-назад, отговарят с вино :)

В сърцето на парка се намира храмът. Прието е на тръгване да му се поклониш:



Вътрешността не е нищо особено. Има едно място, където можеш да си напишеш съкровените желания на табелка и да ги оставиш да бъдат прочетени от боговете.





В сградичката отляво продават несметно количесто талисмани - за пари, за късмет, за любов, на всекиго според нуждите.
Шинджуку наднича на една поляна разстояние:



Докато си крачехме из парка, с японеца си говорихме на най-различни тематики. Обясняваше, например, за цялото това феерично осветление на градовете. Много хора го смятат за безсмислено, и са искали то да се намали. Искали, заедно с други енергийни икономии, за се откажат от ползването на ядрените централи. Преди Фукушима, около 25% от токът е идвал от АЕЦ, заради силното лоби: хората са против тази енергия, и то не заради опасността от аварии, а заради проблемът със складирането на отпадъците. Но допреди две години, правителството си е измивало ръцете с "ами ние сега нямаме как да си спрем АЕЦ, ще настане режим на тока, ще ни изгаснат светлините". В крайна сметка, след земетресението са ги спрели - и хората са видели, че нищо не се е случило със светлините и тока. И е ясно, че вече никога няма да се върнат на АЕЦ!
Домакинът ми беше идвал много пъти в България и питаше как е там. Разправях му за протестите, за скорошната оставка на Бойко Борисов (беше се случила предният ден), как хората били недоволни - заради липсата на подобрение, заради неизпълнените обещния... Японецът беше удивен колко алчни сме - искали сме да ни се подобри животът и толкова други неща, ей така, за 4 години! Тяхната нагласа към управляващите била, че ако въобще постигнат нещо положително това си е повод да подскачат от радост. Живеят по-скоро на принципа, че като нещо не им харесва, те си налягат парцалите и си го оправят сами.
По-късно през деня имах и възможност да срещна конкретен пример - заговори ме едно студентче, идващо от бедно селце около Сендай, опостушено от цунамито. Предполагам и вие като мен сте си мислили, че японците са велика нация, вече са се вдигнали на крака и са забравили за случилото се преди две години, нали? Че всичко вече е поправено и животът там си върви постаро му?
Ами не е точно така. В неговото село всички къщи са отнесени - повечето от оцелелите все още живеят във временните бараки, осигурени от правителството им. Имат основните условия за живот - ток и окей вода, но липсват смешни неща като одеала, дрехи, училищна сграда, учебници, тетрадки, пособия. Всеки се спасява както може. Правителството подпомага всякаквите дарения - ако някой от по-богатите райони дари пари на селце като неговото, правителството се ангажира удвои сумата. Та той и още стотици като него се скитат из непознати за тях градове за да събират каквато сума успеят (в моя случай трябва да подпишеш формуляр, че си чужденец, за да важи удвояването). Кефят ме тези хора - просто не умеят да се оплакват. Те не могат дори да мрънкат.

След парка последва свободна разходка пак из Шинджуку:


Cosplay - японецът ми каза за друг квартал, който бил свърталище на такива


Бялата и червената сграда всъщност са караокета. Казаха ми, че това е изключително популярно тук, и измества функциите на европейската дискотечка. Там младите се събират, за да се видят, да поговорят, да похапнат или пийнат на спокойствие, или да пеят.





На вид са си съвсем нормални хора. Не са толкова еднакви, колкото си мислех. Има и високи, и ниски, само дебели няма на практика - японецът ми обясни, че яденето навън, или на fast food, е голяма рядкост - хората тук предимно готвят и ядат вкъщи. Ще видите много народ с маски - било заради полените, голям процент от нацията са алергични, и това маските се работело по-добре от хапчетата.


Шарена видеотека, дънеща гръмка музика

Пешеходни пътеки




Big brother is watching you



Още една cosplay-ка

Пешеходните пътеки са много и страшно широки. Има защо:


По-нататък попаднах на интересни кукли, които според японеца промотирали някаква нова видеоигра:




Представлението беше гарнирано с един характерен, набиващ се в главата циклаж. Следвайки знаците към някакъв парк, попаднах в съвсем бизнес частта на Шинджуку:





Това, на долните редове, май е фитнес

Тази част всъщност си прилича на съвсем стандартен американски град; нищо японско няма.





Бетонната джунгла

Ставаше вечер и все пак стигнах до този парк, който се оказа доста ошмулен:



Интересно, а какво ти е позволено всъщност?

Имаше малко статуи:




И доста просяци (тях не съм ги снимал).

Наличието на денивелация си заслужава отделна табела:



В цяло Токио видях единствено тази животинка:



Шинджуку привечер:




From Tokyo with love

Попаднах и на местния еквивалент на Попа: огромно движение и само млади хора, които се чакаха явно и пушеха доста:


Видео.

Японците са малко назад в това отношение; пушенето все още е широко разпространено, в барове и заведения също; де юре в централните квартали е забранено да пушиш по улиците, и има специално-обозначени места на открито, където е можеш. Де факто, никой не спазва забраната. В метрото, поне, е забранено и се спазва.
Самото метро изглежда чистичко и поддържано. Почти всички пътуват с едни Pasmo карти - пластмасови безконтактни карти, които просто доближаваш до автоматите на влизане и излизане от станциите. Картите си ги зареждаш предварително с колкото решиш парички, а едно пътуване струва еквивалента на 2-3 лева. Няма никакви физически бариери иначе. Японецът ми препоръчва наистина да избягвам натоварените часове - нещата, които сме виждали в интернет са си истина. Само веднъж хванах да се прибирам в по-човешки час - 20 часа - и наистина влакчето беше претъпкано. В краищата на всеки вагон има места - courtesy seats - обозначени за възрастни, бременни, майки с деца, инвалиди - които горе-долу се спазват. Има и наистина вагони само за жени, но те са само в ранните сутрешни часове - аз не срещнах такива.




Една интересна особеност на японците е, че много обожават телефоните си. С влизането в метрото всеки забива поглед в устройството си. Хората полагат големи усилия техният телефон да е най-добре декориран - през протектори и калъфки, рамки във всякакви цветове и форми, или пък имитация на цветенце, небрежно "поникнало" от USB порта... ще се учудите, страшно разнообразие е.

Малко Engrish за ценители:


Шаренко, с малки дечица и сърчица - значи японско:


Та след този изморителен ден си отспах прилично и следваше 10-часовият полет до Москва, който също беше доста комфортен. Руските авиолинии оперираха с американски самолет и сервираха японска храна.


Малко преди да кацнем в Москва. Всичко е сковано от сняг

Панелкии <3


Кирилицааа <3 <3

От Япония също успях да домъкна немалко сувенири, но определено бледнеят спрямо иранските. Все пак:





От япония е, кълна се!

Подобно на Техеран, японските ми домакини ми казаха, че Токио е модерен град и в него няма много туристическо за гледане. Виж, Киото било друга бира...

Та с това приключва моят "скромен" пътепис. На всички, стигнали до тук - мога да кажа само „БРАВО“ :D

П.П. след 7 полета със 6 различни авиолинии, мога да заявя отговорно: Emirates рулират! Е, то и другите рулират, но само на пистата :)

Публикувано в категория Наляво-надясно -- 5 Mar 2013, 02:11, 3 коментара