More...

A cute acute triangle.

Категория: Наляво-надясно


Шипка

Преди няколко години, на по бири, Фил ми даде идеята за едно наистина сериозно колоездене с много въздух и гледки: да се мине прохода Шипка с колелета. Нещото е малко сложно за реализация (с кола до Габрово, оттам се свалят колелата, минава се прохода, и след пристигането отсреща трябва да има шофьор, който да е докарал колата, товари се обратно, и готово). Та един съществен проблем е шофьорът, или по-скоро че никой не иска да се заеме с тази досадна задача.

Ето защо, с колеги от Хаоса се спряхме на следния обиколен маршрут: г. Шипка (Руската църква "Св. Рождество Христово") → вр. Шипка → Бузлуджа → надолу по пътя към Бузлуджа, до разклона с онзи огромен паметник на Д. Благоев → г. Шипка. Така колите оставяме на паркинга пред църквата, и 6 часа по-късно сме пак там за да си ходим.

Ето как изглежда трасето:

Image
(Клик за по-голям размер)
.

След тръгване от около 9 ч и 2:40 каране по подбалканския път, бяхме вече на паркинга пред църквата:

Image

Последни проверки, изхвърляне на излишните дреболии от раниците в колите, зареждане с вода и шоколади...

Понеже щяхме да сме 100% върху асфалт, Ники беше дошъл с шосейката:

Image
Image
готови за тръгване

Принципно бяхме си обещали, че до обяд вече трябваше да сме на път, но се забавихме и стартът беше някъде 12:15.

Първият транш беше голямото качване по южния склон на проход Шипка. Тази част изглежда неприятна, в сравнение със обратната откъм Габрово: по-стръмна е, по-гореща — но за есента с приятно хладните октомврийски температури беше съвсем добре (събитията са от 12-ти Октомври). Пътят беше учудващо ненатоварен, а и хората, с които се разминавахме ни се радваха - махаха ни от колите и моторите :)

От самото начало, като най-слабо потготвен физически, поведох групата. Тази част беше 13.2 км, изкачване от над 600 метра, като наклоните бяха основно между 7 и 8% (Гугъл твърди 10, но аз не му вярвам). Средният наклон за отсечката е 4.7%, и всъщност го взехме по-леко, отколкото бях очаквал. Обаче крампите... още на третия километър ревнах за почивка. Крампи по време на велосипедиране са кофти нещо: поради повтарящият се характер на усилията върху само малка група мускули, те се нагаждат и не усещаш проблемите преди да спреш. Със самото слизане от колелото идва вцепеняващата болка... но да ми е за урок. Следващият път ще си пия магнезия седмица преди това. Но пък поне отбивките бяха приятни, ето например клипче от една:



Друга от поредните спирки по моя вина:

Image
Image

До горе стигнахме за 1ч 20м, което е почти два пъти по-бързо, отколкото бях смятал, че ще ни трябва.

Image
На превала

Горе се подкрепихме в проверено само седмица по-рано от заралийските ми приятели заведние: казва се "Свети Никола" и шкембето им е прекрасно :)
След като почти цял час си отвисяхме там, тотално бях забравил за крампите, и при ставането ми от стола се сгърчих пак на земята :)

След като заредихме с вода, от паркинга следваше уж лесното качване до върха. Почти целия път (карахме по асфалта) е 15+% и е просто на издихание там. Та по средата спряхме за снимки:

Image
Image

Бузлуджа се вижда прекрасно (наистина случихме временце), а гората вече се беше обагрила в есенни цветове:

Image

Ура - 1306 метра!

Image
Този топ е много добре насочен към летящата чиния :)

Image
Безсрамно селфи

auto arr = new Bike[5];
Image

Аз се бях качвал на паметника скоро, така че оставих моите колеги да се любуват на гледката:

Image
Image
Image
Image
Image
we made it...

Спускането по 15%-овият баир беше просто епично:



...и тъкмо като си се накефил от това мощно спускане следва и началото на пътя към Бузлуджа, където трябва веднага да наваксаш 50 метра от току-що изразходената потенциална енергия.

Пътят е доста изоставен и спокоен (ти знаеше ли, че между Шипка и Бузлуджа има въобще път?). Около 9 км каране, предимно в горичка, и за това разстояние видяхме 2-3 коли. Kато цяло равно, само на края има леко изкачване. С почивките излезе час. Ето тук спряхме някъде по средата да се полюбуваме на гледките към яз. Копринка:

Image
Image

И накрая на последното изкачване гората рязко се отдръпва, за да даде път на тази чутовна гледка:



Image

Това беше и най-високата точка от маршрута. Тук някъде спря една кола с англичанки и ни питаха дали могат да стигнат до "онзи монумент ей там". С колата де, мързяло ги да ходят. Да се чудиш, какви "атракции" посещават чуждестранните ни туристи :)

Нас също ни мързеше да се катерим до чинията, така че се задоволихме с малко снимки отдолу.

Image
Image
Image
Image

Понеже тук времето напредваше стабилно (беше вече 4:30, а ни чакаше почти толкова път, колкото бяхме вече минали), се ориентирахме за голямото спускане надолу. Точно в този момент GoPro-то ми реши, че е идеалният момент да му свърши батерията (note to self: когато не снимаш, винаги го изключвай. Учудващо много ток харчи в idle).

Спускането надолу беше абсолютно брутално. По пътя нямаше никой - беше си за нас и само за нас.

От цялото спускане не помня много, освен че беше много адреналин. Беше малко шубе на 180-градусовите завои, понеже изглежда, че тея спирачки ги стискаш твърде много и твърде дълго, за да е безопасно, но всъщност няма проблем. По правите се постигат 50 километра в час ако нищо не пипаш, и малко повече, ако помогнеш (аз докарах 55 км/ч максимална). Този транш, до разклона на Д. Благоев, е 13.7 км при спускане от близло 800 метра (среден наклон -5.7%), а наклоните на правите са по минус 9-10%. Около 25 минути от-до.

Image

Спирахме няколко пъти да се синхронизира групата: в началото, покрай все адреналин, групата се разтегли и Сашо стигнал сам до разклона - и хванал пътя към хижите. Трябваше да го изчакаме. А Никола го беше страх да кара шосейката бързо (пътят не е в перфектно състояние).

Ето как изглежда тръгването след последния sync stop на една чешма:



Спускането от Бузлуджа накрая излиза от гората, и, в рязък контраст с планинската част, тръгва като един идеално прав път, с -6% денивелация, нулев трафик, прекрасна видимост на долината на тракийските царе, и приказните цветове на канещото се да залезе слънце. Може би най-красивата част от цялото каране като гледки, но след целия адреналин от спускането явно ми е било последна грижа да документирам и сега малко ме е яд :)

И след това следваше лесната част, последните 5 километра обратно до град Шипка. Не особено трудни, но досадни, тъй като отново, след няколко часа свобода, бяхме на път с интензивно движение (беше се усилило значително спрямо на обяд и се благодарихме, че не е било такова в прохода).

Последна почивка преди колите, на входа на градчето:

Image
Image
Целта ни се вижда отдалеч :)

А в случай, че нямахме сили да продължим, можехме да отседнем и в IT хотел:

Image

Сумарно от байк компютъра: 46.8 км, почти 3 часа непрекъснато въртене върху денивелации от 490 метра (разклона) до 1306 метра (върха). Тръгване в 12:15, прибиране в 18:30 - значи и добре сме си починали. Един цял ден, прекаран в... транспортиране, с цел кеф :)

Чао, Шипка, и ти благодарим за хубавите преживявания! Догодина - пак!


Публикувано в категория Наляво-надясно -- clock 8 Dec 2014, 01:12, 0 коментара


thought

Чернобил

Всичко започна с това, че WizzAir пуснаха евтини билети до Киев. А да идеш до Украйна, и да не видиш Чернобилския реактор е все едно да идеш до Рим и да не видиш убиеш папата. Както казват - слънце, въздух, радиация - за здрава, динамична и генетично-непредсказуема нация!

То пък се случи едно дъждовно, мрачно Септемврийско време, както се оказва - за щастие. Организираната екскурзия е с автобус от Киев, и се провежда всеки ден. Не беше и евтина, но явно туроператорите напълно осъзнават, че хора, които биха се замъкнали доброволно до взривил се реактор, по принцип не страдат от излишен рационализъм. Ето защо в 9 сутринта ни преброиха, провериха ни облеклото (в Зоната се влиза само с дълги дрехи, покриващи всички части на тялото. Да, дори лятото!) и тръгнахме.

Филип си беше наел и дозиметър (моя гайгеров брояч не го взех), та лепнаха ни по една лентичка "CHERNOBYL VISITOR - INSURED" и потеглихме. Радиационния фон в Киев беше 0.20 µSv, малко по-висок от София.

По пътя гледахме един доста добър филм, The Battle of Chernobyl. Препоръчвам!

Пътят до там е 110 км и в началото започваше с хубав, прав, четирилентов път; после пътят се сви до двулентов, но добър. Колкото повече наближавахме, толкова по-неподдържано ставаше. Последните 50 километра преди КПП-то ми направи впечатление, че на всички разклони на пътищата пише кое село е наляво и надясно, но не какво има напред. Един вид - там няма нищо, не ходете.

Е, на последното голямо населено място преди зоната изплюха камъчето:

Image

Неусетно стигнахме до КПП Дитятки

Image
Ще бъдете облъчени, а после - и глобени

Радиацията на входа на зоната е съвсем ниска - едва 0.06 µSv, двойно под тази в София:

Image

Следва да спомена, че Чернобилската Зона на отчуждение има всъщност 2 периметъра - външен, на границата на чийто вход бяхме - на 30 километра от реактора, и вътрешен - на 10 км. Тези числа са си ги измислили малко на фантазия; замърсяването не е било равномерно и концентрично като форма. Правеше впечатление, че влизахме в зона, за която трябваха специални документи и всички хора от там са евакуирани; зона, в която са напълно забранени ловът, риболовът и отглеждането на плодове и зеленчуци. Но това е след оградата; 2 метра навън се вее една слънчогледовата нива, с леко оклюмали, но иначе много любвеобвилни слънчогледчета. Няма проблеми :)

Image
Да си знаете

На това място пресичахме река:

Image

Мостът е бил навремето 2х2 ленти, пътят е бил чудесен. С огромния спад на трафика след инцидента, явно са сметнали за излишно да поддържат и двата моста и този е оставен на произвола на времето.

Табелки като тази показват, че влизаме в някое от изоставените села:

Image

Image
Последни следи от циливилизацията

Image
Тук също е част от селото. На много от къщите си личат, едва-едва, само основите

Влизаме в Чернобил:

Image
Image

Image
На входа ни посрещна това изключително дружелюбно бездомно куче

Нашите екскурзоводи да твърдяха, че липсата на човешко присъствие в зоната е причина дивият живот там да е избуял и горите да са пълни с животни. Аз също знаех това и дебнех да снимам нещо през прозореца на автобуса. Дали заради студеното намръщено време, обаче, в крайна сметка екземплярите от фауната, които срещнахме, се ограничаваха до няколко бездомни кучета, всичките - много любвеобвилни. Гидовете ни бяха казали и повторили да не пипаме НИЩО от зоната, но бързо омекнаха при тези гадинки и си играеха с тях.

Чернобил всъщност е бил най-големият град в региона преди да построят АЕЦ-a. В последствие Припят бързо го е задминал. Нещата са се върнали наобратно няколко дни след аварията, а причината е изцяло географско-метеорологична: Чернобил е на 18 километра от Светилото в посока изток, докато Припят е 3 км на запад. Преобладаващият вятър е бил изток→запад по време на събитията и в резултат Припят е отнесъл почти целия демидж. Действително, в наши дни Чернобил е по-слабо радиоактивен от София:

Image
Невероятно, но факт: радиацията в град Чернобил е по-ниска от тази в по-голямата част от света (включително и София)
Image
Една от главните улици
Image
Арт от графит...ни пръти

В центъра на града има монумент и една пътека с имената на селата, които са били напълно евакуирани в следствие на аварията.

Image
Монумент
Image
total population: 0

В Чернобил се помещава и „нервният център“ на областта - една реставрирана соц-сграда, в която се следят всички сензори и камери, разположени в зоната. Изобщо - градът е слабо-населен, пуст, но поддържан. И много зелен.
Интересна особеност са стърчащите навсякъде из въздуха кабели, тръби и тръбички. Казаха ни, че причината за това е радиацията в почвата. Целият прах и пушек от експлозията е бил изключително радиоактивен, и в следствие на дъжд, време и гравитация сега се е отложил в почвата, на дълбочина до един метър. Т.е. въздухът е безопасен, но почвата не е. Още повече, че далеч не всички опасни изотопи излъчват гама-лъчение; има и алфа-емитери, които са изключително опасни, но само ако бъдат погълнати. Затова и понастоящем прахът е най-страшното нещо в Зоната и усилията на хората са съсредоточени в ограничаването му: много внимателно се следи за горски пожари, тъй като те могат да вдигнат радиоактивен облак от частици наново, ако се разрастнат; не се ползва почвата и се избягва по възможност разкопаването ѝ. По тази причина и цялото ВиК, електричество и комуникации в Чернобил е било изкопано и извадено навън - на стълбове и тръби над земята - тъй като поддръжката на инфраструктурата така не изисква копане!
Поради същата причина и опасностите в Чернобил са малко по-различни от това, което си представят обикновено хората. Можете да стоите до реактора - в сградата на АЕЦ-а - ако искате месеци наред и вероятно нищо няма да ви стане. Обаче ако тръгнете за гъбки в гората, или просто да засадите дръвче, се подлагате на значителен риск. Затова има и радиационни скенери на изхода на зоната; самото ви тяло едва ли е поело особено количество радиация вътре, но може да сте забърсали с обувка или дънките някой камък от зоната и да имате активно петно по себе си...

Image
Дърветата бавно, но неумолимо превземат къщата
Image
Поредното радващо ни се куче
Image
Нервният център на областта

Image
Монумент на огнеборците

Image

Тук ни спряха сред едно изложение на роботи и машини, с които са извършвали почистването на замърсената почва. Гайгеровите броячи много се зарадваха от появата им и взеха радостно да чуруликат...

Следващата спирка е стандартната на всички подобни екскурзии: селото Копачи, в което не е останало почти нищо - само една отдавна забравена детска градина. Тя е почти до пътя и там беше първото по-сериозно "горещо петно":

Image
Image
Е сега вече стана интересно :)
Image
Image
Image
Image
Image
Забележете годината
Image
Image
Инкубатор
Image
Надя Шевченко има 1 неизвинено отсъствие
Image
Само 2 микросиверта, нищо работа

От цялото село е останала само тази постройка. Обясниха ни, че всички къщи са били от дърво, което от гледна точка на радиоактивно замърсяване е лошо - не може да се почисти (бетонът се мие с вода и след това е безопасен, за огромна радост на цялото соц-строителство). Било е преценено, че няма как дървените къщи да се обезопасят и затова са сринати до една. Останките на всяка са заровени, а отгоре имат по един жълто-черен метален маркер, като надгробен камък...

Вече наближаваме самият АЕЦ. Чернобилският инцидент е паузирал цялото развитие на ядрената енергетика за няколко години. Много реактори така и не са били построени, други са били спрени (известен случай е Италия, които, след референдум, спират всичките си АЕЦи). Особено внимание получават реакторите тип РБМК (какъвто е и Чернобилския). В Литва, например, са имали най-големите РБМК-та в света и в последствие са им намалили капацитета от 1500 на 1360 мегавата, въпреки направените след инцидента съществени подобрения в сигурността и дизайна им. Други 9 РБМК реактора в строеж са били замразени - което към днешна дата, включвайки унищоженият 4-ти блок, спрените и непостроените, се сумира до масивното число от 15 реактора, които са компенсирани почти неизменно с фосилни горива.
Чернобилската АЕЦ също е имала 2 реактора в строеж - 5-ти блок, който е бил почти готов и се е очаквало да бъде пуснат до края на годината, и 6-ти, който е бил полу-готов. Тук минаваме покрай тях:

Image
Недостроеният 5-ти блок. Крановете си стоят така от 86-та...

Цялата централа е опасана с изкуствени водни канали, в които щастливо си плуват пернати гадинки.
Районът наоколо е страхотно поддържан, чист, направо изблизан.

Минаваме по пътя покрай комплекса:

Image
Първи и втори блок (спрени)
Image
Duke Nukem?
Image
Трети и четвърти блок (респективно: спрян и избухнал)
Image
Светилото

Трябва да се отчете, че старанието на ликвидаторите да обезопасят района е било просто епично: на площадката пред избухналия реактор, на стотина метра от самото светило, радиацията е 2 микросиверта - около ⅔ от радиационния фон при самолетен полет:

Image
Image

За това помага и изградения около реактора саркофаг. Бетонният калъф е строен при ужасни условия и времеви срокове през 86'та, с кранове, дистанционно-управлявана техника и роботи. В строежа и в операцията по почистване на околните сгради (които по него време са си били работещи реактори) до безопасни нива са участвали над четвърт милион души, събрани от целия СССР. Представете си една армия мравки, които изблизват централата и околностите ѝ до шушка! Тъп пример: както вече разбрахме, почвата е опасна, затова цялата почва в и около централата е подменена. Цялата. Проклета. Почва. Значи ей те тоя комплекс са го налазили хора, изкопали са ръчно почвата до 80 сантиметра дълбочина, натоварили са я на камиони, после на друго място са изкопали окопи и са я погребали там. Става дума за нещо страховито като мащаб. Членовете на тази малка армия са получили и надвишили допустимите доживот дози радиация, и сега имат специален социален статус на "ликвидатори". Наистина, в Киев после гледаш ботаническа градина: за деца - толкова пари, за възрастни - толкова, за ликвидатори - толкова, за пенсионери - ...

Не е за чудене и че толкова се гордеят с ликвидаторите си, както и с грозния, но все още като по чудо крепящ се саркофаг:

Image
Едва ли може се направи по-типичен соц паметник: това са две отрудени ръце, които ви доставят... саркофаг

Действително, ликвидаторите толкова добре са си свършили работата, че цялата радиация идваше от реактора на 100 метра пред нас. Проверихме - имаше осезаема разлика дали държим дозиметъра "на открито" или "на завет" (зад паметника)!

Като отворихме дума за саркофага... той е строен като временна обвивка до разработването на по-сериозна конструкция, която окончателно да запечата радиацията. Планирано е било това да стане 90-те, но поради кризата след рухването на СССР, подмяната се случва чак днес. Новият саркофаг се строи успоредно до реактора и когато го завършат, ще го плъзнат по релси над стария:

Image

Излизаме от централата и ни посреща знакът към Припят:
Image
That 70's...
Image
Тук някъде телефонът ми взе да се побърква...

На входа на града има само една кабинка с пазач. Това е единственият постоянен жител на града.

Image
Булевард "Ленин" (виждал е и по-добри дни)
Image
Градският площад
Image
Image
Image

На всички много ни се искаше да влезнем в сградите. Припят е бил евакуиран припряно (за няколко часа), като на хората им е казано, че ще е временно; да вземели с тях само най-необходимите им вещи. В резултат, повечето от домовете са в непокътнато състояние, така, както са били 86'та година, с все покъщнина, дрехи, мебели, вестници. По-добър музей на комунизма от това - здраве!
За съжаление, на една подобна екскурзия преди няколко години, хората както си ходели из някаква сграда, взел, че им пропаднал пода под краката и финиширали в мазето. От тогава насетне, властите стриктно забранили влизането в сградите.

Image
Що ли никой не ги бере тея ябълки...
Image

От любопитство проучих в нета: бихте могли да изядете тази ябълка без особени притеснения за здравето си, ако избягвате семките! Радиацията е там!

Друг пример за неравномерното разпределение на лъчистите изотопи е този мъх:

Image

Поради някаква причина много обича конкретен изотоп и дозиметрите се побъркваха покрай него. Казха ни да внимаваме да стъпваме само по асфалта.

Image
Image
Действително - това си е едно много енергетично място
Image
Пропагандата е жива!
Image
Зеленина + пропаганда = спокоен отдих в природата
Image
Много прилича на парк "Бедечка". Липсват само кошчетата.

Пътят лакътушеше из зеленината и стигнахме до фамозният увеселителен парк:
Image

На повечето места в нета се споменава, как този увеселителен парк, заедно с колелото, така и не са били отворени и никога не са ползвани. Това не е вярно. Властите са ги пуснали за няколко часа, непосредствено преди евакуацията, за да повдигнат настроението на хората.
Image
Image
Image
Asphalt, you have no power here.
Image
Image
Тези бяха удивително добре запазени
Image
Image

Животът в Припят е изглеждал изключително спокоен и приятен. Построен за работниците в централата, той е бил пример за социалистическия лукс. Далеч от шума и навалицата, с широки авенюта и открити пространства, пълно със спортни съоръжения. Средна възраст на населението: 26. Казаха ни, че основното притеснение на жителите преди аварията е било дали ще се намерят места в детските градина за децата им, че не достигали (познато, нали?). Било е много престижно да си атомен енергетик: добри заплати, много отпуска с чудесни почивни станции, където да си я прекараш...

Докато ние се снимахме, повечето хора от групата се кефеха на разни мощни горещи петна радиация, на съвсем случайни места по асфалта. Казаха ни, че площадката на парка е била ползвана често по време на ликвидацията - кацали са хеликоптери и т.н., затова било. Това е нашият рекорд:

Image
Даже леко надминава фона при самолетен полет

Тук надникнахме в един вход за още пропаганда:
Image
Image
Image
Ябълки, ябълки, навсякъде ябълки
Image
Странно оцветено дърво

Тук се срещнахме с още една група туристи на друга компания. Този индивид явно взимаше радиационната опасност твърде на сериозно:
Image

Image
Топъл борш от Цезии-137
Image
Един доста creepy графит
Image
Image
Ч'ай, че си харесàх една овощна консерва в мола!

Image
В Припят все пак се срещат призраци, макар и не зад всеки ъгъл
Image
Image
Малко от „Инвентарната Книга“...
Image
Спомени по Млад Конструктор
Image
Булевард Ленин

След което ни качиха на автобуса и бавно запъплихме обратно към изхода. Булевардът е в окаяно състояние като повечето неща наоколо и се движихме изключително бавно:
Image
А някакви хора си секат дърветата...

След изхода, шофьорът внезапно смени темпото и подара с колкото можеше. То да, прав и безлюден път, но имаше и друга причина. На идване от АЕЦ-а, завихме надясно (на север) от едно Т-образно кръстовище; сега минавахме на юг, по другата част от дъгата на "околовръстното" около АЕЦ-а. Точно частта след кръстовището е била онази, директно по течение на вятъра след експлозията: тук се е изсипала най-мощната част от облака. Около нас бяха останките от Червената Гора: някогашен боров масив, който радиацията е убила и дърветата са почервенели няколко дни след експлозията. Сега не можете да ги видите - ликвидаторите са ги съборили и погребали, но радиацията си стои. Това все още е едно от най-радиоактивните места на Земята. Гидовете ни казаха просто - след малко дозиметрите ви ще се побъркат, но не се притеснявайте, за кратко е. Чувството да пътуваш в автобус сред хор от агонизиращи гайгерови броячи - безценно (клипче) :)

Image
Последен изглед към Светилото
Image

По-нататък се сляхме обратно с главния път към станцията, профучахме пак край Копачи и минахме през изходящото КПП. Там те проверяват с едни машини:

Image

По-интересното е, че скенерът не хареса Фил, писукаше, че му е радиоактивен крака. Оказа се фалшива тревога, след като го провериха ръчно с един дозиметър във формата на полицейска палка. После го пуснаха пак през скенера, който този път се съгласи, че е "чист".

Следваше и организиран обяд с украинска храна. Сервираха ни я в една страноприемница в Чернобил.

Image
Като изключим achievement-а, че съм се хранил в Чернобил - нищо особено (храната не беше кой-знае какво).

С това приключваше и нашата експедиция. В заключение мога да кажа, че беше интересно, макар и много ме е яд, че не съм отишъл там по-рано, когато все още са пускали в сградите. 2005-та, когато са почвали тези екскурзии сигурно е било страхотно, хем и Припят е приличал повече на себе си: град с много зеленина, вместо зеленина с остатъци от сгради.


Публикувано в категория Наляво-надясно -- clock 1 Apr 2014, 03:35, 2 коментара


thought

Иран

Преди година, ако някой ми беше казал, че ще ходя до Иран и Япония, щях да го гледам доста учудено :) А то как се наредиха нещата...

Image

Та... случи се, че по-миналата седмица ходих на състезание по програмиране в Техеран, и на работна командировка в Токио - половин околосветско пътешествие почти, един посетен континент повече, кеф на бучки, не мога още да се освестя. Водих си записки (какво ли не правят седем дни без читав интернет...), с ясната идея да ги трансформирам в пътеписа, който следва.

Техеран


Състезанието беше доста скромно на пръв поглед. Един-единствен елиминационен кръг, от който топ 20 отиват на финалите. E, aз се доредих тамън 20-ти :) Но реално, много от хората не дойдоха (един японец примерно: мама и тати не го пуснали, страх ги било...). Та в крайна сметка, интернационалите там бяхме аз, двама тайванци, двама китайци, и трима руснаци. Ако искате да можете да си говорите с най-добрите програмисти в света, достатъчно е да знаете Мандарин и някакъв славянски. В самите финали участваха и 40-на иранци.

След безинтересен полет и трансфер от летището, стигнах до хотела, бяха ни го избрали доста луксозен, в северната част на града, до планината. Ето гледката от 19-тия етаж, където беше стаята ми:

Image
7 часа сутринта, и да, това е смог!

Стаите са просто огромни, добре обзаведени, никакви забележки:
Image
Image
Image
Това ми е горе-долу единствената снимка на града (click to enlarge)

Пътят през пробуждащият се Техеран не е особено интересен: градът е пронизан с дебели, многолентови магистрали, по които се движат предимно трошки. Трафикът е огромен и пътешествието е един малък ад :) Тук си падат по шареното, например минаваш покрай някакъв градски парк, осветен изцяло с розови и цианени лампи :) И повечето от трошките са оборудвани със светодиодни ленти във всякакви цветове...

В хотела има приличен WiFi, но интернетът е доволно цензуриран - няма фейсбук или youtube, примерно - като се опиташ да ги отвориш ти излиза някакъв персийски сайт. Добре, че предвидливо си пазя едно VPN прокси в София...
След един безумно романтичен Свети Валентин (в който усилено решавах задачи на лаптопа) и Трифон Зарезан (а, да, и пих чайчета) дойде петък, който в Иран е почивен и ни бяха организирали малко разходка из града. Закуската прилича на блок маса, само че с учудващо яки работи (с лекота пълниш цяла табла), но всъщност отстрани едни забулени девойки внимателно си записват какво си си взел, и ти носят сметка после, доста... хм... хитро :)

Image
Готвим се да тръгваме с останалите интернационали

Следва един час пътуване по магистралите им, за който минаваме 10 километра и стигаме до комплекса Ниаваран:

Image

Това е колекция от исторически сгради, като включва един дворец от края на 19-ти век, както и по-нови сгради, конструирани по времето на последният им Шах - Мохамед Реза Пахлави, всички в един общ парк в северната част на града. Още на входа погледнаха неодобрително към големия ми фотоапарат и не ме пуснаха с него. Снимките са с телефонче:

Image
Image
Image

В двореца Ниаваран имаше доста персийски килими, детайлите по които бяха удивителни:

Image

Частта на принцеса Фарах беше обзаведена по-иначе:

Image
Image
Е няма как в дворец на няма и нещо френско

Дворецът Ниаваран се е ползвал като основно жилище на семейство Пахлави, като на вторият етаж са стаите на челядта. Хлапетата са се увличали основно по музика и самолети - то кой ли не е по това време:

Image
Image

Едно от най-странните неща за мен беше царското легло:

Image

В преходна стая, с две широки врати. Много далеч от моята представя за уютна спалня.
Следва офисът на Фарах:

Image
Image
Image

Дворецът е квадратен, като стаите (два етажа) са по краищата му, а в средата се образува огромна и висока бална/приемна зала, като таванът й всъщност си е директно покривът на двореца. Който пък е алуминиев и има система, чрез която се отваря - лятото можеш да и седиш в двореца и да се кефиш на слънчева светлина.

Следващото беше ей този павилион:

Image

Единият син се беше увличал по кристалчета:

Image

Другите - отново - музика и авиация:

Image
Image

Нашите домакини непрекъснато ни напомняха, че Пахлави са взели властта със сила, и нямат нищо синьо в кръвта си. Може би традициите налагат друга представа какъв трябва да бъде вкусът на истинските династични височества? Преценете сами:

Image

Следва старият дворец с непроизносимото име:

Image

Според иранците се четяло нещо като "сабранийе". С руснаците веднага се спогледахме - "собрание", какво толко трудно?
Строен е края на 19-ти век от един от последните шахове от Каджарската династия. Фарах, като една истинска жена, не пропуснала да направи цялостен ремонт и редекорация по нейно време.
Дворецът е.. лъскав:

Image
Image
Image
Image
Ако се чудите - да, това е Фарах
Image

Последва и разходка до автомобилния музей, демек поглед в гаража на семейство Пахлави:

Image

Имаше и художествен музей, който беше малък и съдържаше предимно модерни творби (в целият отрицателен смисъл на тази дума).

Отновно на бусчето, и вече сме до площад Таджриш:

Image
Image
Нали ви казах - шареничко

Заведоха ни на традиционен пазар:

Image

Иранците пазарят основно по този начин, като в резултат имаше страшно много хора. Продуктите изглеждаха свежи и истински. Спомени от времената, когато и в България надписи "био" и "органик" нямаше, понеже бяха ненужни. Подправките ти ги мелят на място, ако поискаш.

Image
Image
Image
Твърдите сладки, като тези, са доста разпространени

Image
Тук опитваме местна разядка, прилича на сливи в сладко-кисел сос. Учудващо вкусно беше

Image
По някое време ни пробутаха и aйрян :)

Подобен е на българския, но в него има малко подправки и анасон - ходи му страшно много. Говорих с нашите домакини, че и ние имаме такава напитка, но е по-проста като приготовление - и ги питах как става тяхната. Взеха да ми обясняват, че те имали едни специални сортове йогурт, които били кисели, и ...

Image
Накъде без една персийска джамия
Image
От магазини като този се носеше невъобразима миризма
Image
Надлезите са оборудвани с ескалатори
Image
Площад Таджриш

Замърсяването на въздуха е добре известен проблем в Техеран, в следствие на което на големите площади има информационни табла като това:

Image

Нивото тук отговаря приблизително на "носът ми е постоянно запушен, но нищо повече" :)

Щяхме да ходим и до планината. Има лифт, който те качва на почти 4000 метра и планът беше да обядваме там. За съжаление, оказа се, че пътят до лифта бил прекалено задръстен и щяло да ни отнеме часове (?!?), та зарязахме идята и отидохме до един традиционен ирански ресторант в града:

Image
Image
Image
С това се отопляват, когато им е студено
Image
Храната ти е в краката
Image
Image
Естествено, групичката не пропусна да се разслои на руснаци и тайванци/китайци :)

Image
Кока-кола
Image

Имаше един забавен момент - донесоха ни тази манджа, и руснаците се нахвърлиха на кебапа, а китайците - на ориза :D

Image

Понеже планината отпадна, имахме доста свободно време вечерта и отпрашихме с единия руснак да дирим сувенири. Домакините ни казаха къде да се скитаме и ни предупредиха изрично да не се завираме в метрото, било страшно претъпкано. След като намерихме сувенирите (пак около площад Таджриш), игнорирахме препоръката им и се бутнахме вътре:

Image
Image

Метрото е страшно надълбоко и въобще не беше претъпкано.
Image

Традиционно има разделение мъже/жени. Последните един-два вагона са били само за жени, останалите за мъже. В последствие е станало по-скоро препоръка, но действително, с последните два вагона не влезе нито един мъж.

Центърът на Техеран беше нещо подобно на "Пиротска". Пешеходна улица, обградена от магазини за обувки, дамски чанти и палта. Вървяхме сума време, сувенири йок:

Image
Image
Пълно е с безистенчета като това

По улицата също така продават напитки, дюнери, айрян, фрешове, като последните се изстискват ръчно (продавачът беше доста мускулест). Друго нещо, което ми направи впечатление е, че е нормално между иранци, които са приятели, да се държат за ръце. По целият център гледаш мъжете си крачат, хванати за ръка, и си бъбрят нещо.

По някое време трябваше да се връщаме към хотела (имаше регистрация за състезанието утре) и хванахме такси. Шофьорът не разбираше английски, но ние имахме карта, която се надявахме да помогне. Оказа се абсолютно безсмислена. Тези хора не ползват такива неща и не са приучени да се ориентират по тях. Сочихме му къде ни е хотела, но човекът викаше само неразбиращо - "какво е това"? Ако им кажеш име на улица или нещо познато на близо, се оправят. Пътуването в пиков час беше абсолютна лудница. Например: макар и лентите по платното да добре обозначени с разделителни ивици, изглежда те на никого не правят впечатление. Счита се за нормално с километри да си караш, настъпил пунктираната линия. Трилентова магистрала се превръща свободно в 5-лентова според настроението и натоварването. Ако някой ти пресече пътя, а ти искаш да го изпревариш, просто му присветваш. Ако не те забележи, следва клаксон. Та движението по магистралите е една безкрайна поредица от присветквания и клаксони, докато се разминаваш с коли на 5-10 сантиметра странично разстояние. Мигачи не се ползват. Изключително шокиращо е, през цялото време си мислиш - е, тук вече се ударихме - но някак си се разбират. В интерес на истината, все пак те и на карат много бързо. Почти всики коли са стари и от тях се носи един комплексен букет от въглеводороди. Нищо чудно, бензинът в Иран се дотира от държавата, и в резултат е по-евтин от водата. Не попитах колко им харчат колите, но едва ли им пука. Моля се само бензинът в България никога, ама никога да не поевтинява.

След един час път от центъра до хотела, следва вечеря:

Image
Султан кебап
Image
Състезанието се провеждаше в хотела

От следващият ден нямам много снимки. Състезанието трябваше да почне в 10ч, но го забавиха над 3 часа поради технически проблеми. Имаше 7 изключително трудни задачи, които едва ли е възможно физически човек да напише за 3-те часа, даже и да знае как се решават. Аз се справих с цели две, което ме прати на 8-мо място. В интерес на истината, накрая имах 35 минути да пиша 3-та, и тръгнах да решавам "The Museum", една геометрия. Като оставим настрана чисто стратегическата грешка (геометрия не се пише за 35 минути, състезателите знаят :)), покрай целият стрес, не бях прочел един критичен елемент от условието :) Та така, малко ме е яд за пропуснатия шанс да стана 3-ти.

Image
Последна гледка от вечерен Техеран, преди да си замина

След състезанието имахме късен обяд и след което трябваше да си гоня полета за Токио.

Иранските сувенири са доста интересни:

Image
Image
Image

Нашите домакини казаха, че Техеран е модерен град и няма какво туристическо да се види в него. Виж, Шираз, Персеполис, Есфахан били съвсем друга бира :)

Следва - Япония...


Публикувано в категория Наляво-надясно -- clock 5 Mar 2013, 02:12, 1 коментар


thought

Япония

Пряк полет до Токио нямаше, така че следваха три: Техеран-Дубай-Осака-Токио.

В Дубай беше скука; полетът до Осака беше доста приятен. Emirates са луксозни, примерно на седалката отпред контакти, USB портове за зареждане, и най-вече - тъчскрийн екран, на който можеш да си пуснеш музика, да гледаш новини, или филми. За пробата гледах "Матрицата", която беше доволно цензурирана. Всички религиозни ругатни бяха заменени с далеч по-политкоректни форми, а примерно моментът, в който Нео показваше среден пръст на агентите отсъстваше изцяло :) След като излетяхме, по уредбата чуваме, "Hello, my name is Alexander Trobb from Zurich, Switzerland. We're having a pleasant flight to Osaka Kansai airport, where we expect to be landing at 16:34 local time...". В началото не му повярвах, че е разчел кацането на 9-часовия полет до минутата, но факт, швейцарският изрод си кацна в 16:35 там. По пътя, досущ като за влизане в Америка, ни раздадоха да попълваме едни бланки - какви сме, що сме, какво работим, и по какъв повод се осмеляваме да притесняваме япончетата. След кацането се редиш на една огромна опашка 45 минути. Само 6 гишета работят, все пак неделя вечер, а работата е доста: на всеки чужденец, трябва да му се изготви мини-лична карта, като ти правят пръстови отпечатъци и снимка, а и трябва да въведат информацията, която си написал в бланката. Резултатът от цялата тази работа кацва във вид на QR код в паспорта ти - нещо като виза. Та както казах, доста време отне, а и то всеки беше попълвал бланките както му падне: пред мен имаше един чичо с дъщеря си, поляци или руснаци бяха, като мернах в неговата бланка, че на OCCUPATION беше написал Married :D Та кой знае, може и с това да се занимава човекът :)

Токио



Посещението ми в Япония беше при клиенти - Хонда - които се помещават в едно градче в Токийският метрополитен окръг. Името му е Wakoshi, но то реално не си личи, че е извън Токио - всичко е слято там.
Хотелските стаички са миниатюрни - нормално за Япония:

Image

Ключетата за лампите също са мънички:

Image

Банята е един цял блок от пластмаса, нашарен с пиктограмки и развален английски; тоалетната има биде, което няма как да пропуснеш - още като седнеш, и водата теква, с цел да измие застоялата, бактериална вода по тръбичките, за да можеш да си миеш Д-то с чистичко :) А отстрани има настройки, къде точно искаш струя, за момиченца и момченца, красота:

Image
Image

Както казах, градчето може би по нищо не се различава от централно Токио. Е, може би улиците са по-спокойни, и, във въздуха висят страшно количество кабели - за интернет, телефони, ток и всевъзможни други - характерна епична паяжина, която можете да видите също и в Букурещ (който е ходил, знае).
Сградата на Хонда беше на пешеходно разстояние от хотела. То е нещо като заводче, но там правят само прототипи, и разработват ASIMO, основният им завод е другаде. Даже се шегувахме - столът на сградата беше голям и с едни пунктирани линии по пода (уж, като си избереш храна, те са кодирани по цвят и идеята е да знаеш къде да идеш да ти сипят от нея храна). Обаче ние измислихме, че всъщност сред персонала има скрити ASIMO-та в хуманоидна форма, които се ориентират, следвайки линиите, като едни културни роботи :)

Работата беше по цял ден, та понеделника единственото, което успях да направя, беше да посетя близкия супермаркет. Няма особено интересни неща. Примерно, от любопитство взех това:

Image

Оказа се нещо подобно на лимонада, само че солена и от гадни лимони. Друго нещо, което си бях взел, но не го снимах, отвън приличаше на сладолед или сметана с кафе. Или в най-лошия случай - готово кафенце в кутийка като за малък сладолед. Вътре се оказа разредено прясно мляко, с пяна, и желе, плаващо свободно в него, с вкус на кафе. И идва с една сламка, с която не можеш да изсмучеш или загребеш от желето, а млякото няма почти никакъв вкус. Сигурно имаше някаква друга идея, която не можах да схвана, странни хора...

Моят японец ме предупреди да не обръщам внимание на земетресенията. Действително, първата вечер имаше едно - осезаемо, но кратко. Културно... без жертви, без разрушения. Кофти хора са майните, от мен да го знаете :D

Работата с Хонда беше интересна. В завода всички са с едни бели престилчици, и обядват на няколко вълни (всяка обявена с една музичка). На единия обяд гледам една от домакинките ни пие нещо като разреден яйран. Питам я какво е това и тя почна да ми обяснява - ами това се приготвя от йогурт, ама ние имаме един такъв, който е кисел...

Втората вечер успях да излезна за малко вечерта. Моят любезен домакин ме стовари в Шинджуку, един от най-светещите квартали :) Всичко е страшно шарено и ярко, направо се объркваш в първия момент:

Image

Стандартите на японците са им "по малко от всичко" - движението им е наобратно, електричеството им е 100 волта, но пък мерят в метрични единици.
В Шинджуку имаше огромни магазини за електроника и фотография:

Image
Image
Към този конкретно се бях насочил...

Примерно MapCamera е 7 етажа, като етаж №4 изцяло за "Canon" :) Фото-павилиона ряпа да яде...

Image
Image
Първи снимки с новия обектив

Карат се много колелета, като можеш да видиш облечен костюмар на колело, човекът си слиза, заключва си го и си продължава по пътя:

Image

Популярно е магазините да са многоетажни, като отвън има табели какво има на различните етажи:

Image

Първоначалният план беше третият ден да се прибирам към БГ. Но се оказа, че с един ден изчакване се хваща доста по-евтин полет, така че сряда ми остана изцяло туристическа:

Image
Портата към храма "Сенсоджи"
Image
Image

Image

По-назад е мястото за молитви. Хвърляш една малка стотинка и се молиш. А това отпред е като кладенец с въгленчета вътре, като вярването е, че дима лекува, помага, укрепва и т.н., та трябва да си го насочиш към която част от тялото искаш да се излекува или подобри. Местните обикновено си обдимяват главите - да поумнеели, да вземат изпитите...

Image

Не задържахме много тук и се насочихме към извисяващата се наоколо, 634-метрова кула Sky tree:

Image

Интересен факт: през зимата, на тази иначе така симпатична кула се натрупва значително количество сняг, който, отделяйки се като едра топка (или по-лошо - леден къс) после може да бъде отвят на значително разстояние - повече от 200 метра. От тук въобще не сме в безопасност. На снимките изглежда измамно топло и слънчево, но всъщност духа значителен вятър и въздухът е влажен - баш за яке си е.

После отидохме с метрото до спирка Омотесандо и тръгнахме по булеварда към храма Мейджи (името на който булевард забравих), но беше доста красив:

Image
Image

Последното е снимано от едно надлезче, заместващо пешеходна пътека, които впрочем са доста разпространени в Токио:

Image

Вратата към храма:

Image
Счита се за неуважително да минеш отдолу; входът бил запазен за Боговете. Културните хора минават отстрани.
Image
Image
От тази страна са сложили да отлежава саке
Image
Французите, да не останат по-назад, отговарят с вино :)

В сърцето на парка се намира храмът. Прието е на тръгване да му се поклониш:

Image

Вътрешността не е нищо особено. Има едно място, където можеш да си напишеш съкровените желания на табелка и да ги оставиш да бъдат прочетени от боговете.

Image
Image
Image

В сградичката отляво продават несметно количесто талисмани - за пари, за късмет, за любов, на всекиго според нуждите.
Шинджуку наднича на една поляна разстояние:

Image

Докато си крачехме из парка, с японеца си говорихме на най-различни тематики. Обясняваше, например, за цялото това феерично осветление на градовете. Много хора го смятат за безсмислено, и са искали то да се намали. Искали, заедно с други енергийни икономии, за се откажат от ползването на ядрените централи. Преди Фукушима, около 25% от токът е идвал от АЕЦ, заради силното лоби: хората са против тази енергия, и то не заради опасността от аварии, а заради проблемът със складирането на отпадъците. Но допреди две години, правителството си е измивало ръцете с "ами ние сега нямаме как да си спрем АЕЦ, ще настане режим на тока, ще ни изгаснат светлините". В крайна сметка, след земетресението са ги спрели - и хората са видели, че нищо не се е случило със светлините и тока. И е ясно, че вече никога няма да се върнат на АЕЦ!
Домакинът ми беше идвал много пъти в България и питаше как е там. Разправях му за протестите, за скорошната оставка на Бойко Борисов (беше се случила предният ден), как хората били недоволни - заради липсата на подобрение, заради неизпълнените обещния... Японецът беше удивен колко алчни сме - искали сме да ни се подобри животът и толкова други неща, ей така, за 4 години! Тяхната нагласа към управляващите била, че ако въобще постигнат нещо положително това си е повод да подскачат от радост. Живеят по-скоро на принципа, че като нещо не им харесва, те си налягат парцалите и си го оправят сами.
По-късно през деня имах и възможност да срещна конкретен пример - заговори ме едно студентче, идващо от бедно селце около Сендай, опостушено от цунамито. Предполагам и вие като мен сте си мислили, че японците са велика нация, вече са се вдигнали на крака и са забравили за случилото се преди две години, нали? Че всичко вече е поправено и животът там си върви постаро му?
Ами не е точно така. В неговото село всички къщи са отнесени - повечето от оцелелите все още живеят във временните бараки, осигурени от правителството им. Имат основните условия за живот - ток и окей вода, но липсват смешни неща като одеала, дрехи, училищна сграда, учебници, тетрадки, пособия. Всеки се спасява както може. Правителството подпомага всякаквите дарения - ако някой от по-богатите райони дари пари на селце като неговото, правителството се ангажира удвои сумата. Та той и още стотици като него се скитат из непознати за тях градове за да събират каквато сума успеят (в моя случай трябва да подпишеш формуляр, че си чужденец, за да важи удвояването). Кефят ме тези хора - просто не умеят да се оплакват. Те не могат дори да мрънкат.

След парка последва свободна разходка пак из Шинджуку:

Image
Cosplay - японецът ми каза за друг квартал, който бил свърталище на такива
Image

Бялата и червената сграда всъщност са караокета. Казаха ми, че това е изключително популярно тук, и измества функциите на европейската дискотечка. Там младите се събират, за да се видят, да поговорят, да похапнат или пийнат на спокойствие, или да пеят.

Image
Image
Image

На вид са си съвсем нормални хора. Не са толкова еднакви, колкото си мислех. Има и високи, и ниски, само дебели няма на практика - японецът ми обясни, че яденето навън, или на fast food, е голяма рядкост - хората тук предимно готвят и ядат вкъщи. Ще видите много народ с маски - било заради полените, голям процент от нацията са алергични, и това маските се работело по-добре от хапчетата.

Image
Шарена видеотека, дънеща гръмка музика
Image
Пешеходни пътеки
Image
Image

Image
Big brother is watching you
Image
Image
Image
Още една cosplay-ка

Пешеходните пътеки са много и страшно широки. Има защо:
Image

По-нататък попаднах на интересни кукли, които според японеца промотирали някаква нова видеоигра:

Image
Image

Представлението беше гарнирано с един характерен, набиващ се в главата циклаж. Следвайки знаците към някакъв парк, попаднах в съвсем бизнес частта на Шинджуку:
Image
Image
Image
Image
Image
Това, на долните редове, май е фитнес

Тази част всъщност си прилича на съвсем стандартен американски град; нищо японско няма.

Image
Image

Image
Бетонната джунгла

Ставаше вечер и все пак стигнах до този парк, който се оказа доста ошмулен:

Image
Image
Интересно, а какво ти е позволено всъщност?

Имаше малко статуи:

Image
Image

И доста просяци (тях не съм ги снимал).

Наличието на денивелация си заслужава отделна табела:

Image

В цяло Токио видях единствено тази животинка:

Image

Шинджуку привечер:

Image

Image
From Tokyo with love

Попаднах и на местния еквивалент на Попа: огромно движение и само млади хора, които се чакаха явно и пушеха доста:

Image
Видео.

Японците са малко назад в това отношение; пушенето все още е широко разпространено, в барове и заведения също; де юре в централните квартали е забранено да пушиш по улиците, и има специално-обозначени места на открито, където е можеш. Де факто, никой не спазва забраната. В метрото, поне, е забранено и се спазва.
Самото метро изглежда чистичко и поддържано. Почти всички пътуват с едни Pasmo карти - пластмасови безконтактни карти, които просто доближаваш до автоматите на влизане и излизане от станциите. Картите си ги зареждаш предварително с колкото решиш парички, а едно пътуване струва еквивалента на 2-3 лева. Няма никакви физически бариери иначе. Японецът ми препоръчва наистина да избягвам натоварените часове - нещата, които сме виждали в интернет са си истина. Само веднъж хванах да се прибирам в по-човешки час - 20 часа - и наистина влакчето беше претъпкано. В краищата на всеки вагон има места - courtesy seats - обозначени за възрастни, бременни, майки с деца, инвалиди - които горе-долу се спазват. Има и наистина вагони само за жени, но те са само в ранните сутрешни часове - аз не срещнах такива.

Image
Image

Една интересна особеност на японците е, че много обожават телефоните си. С влизането в метрото всеки забива поглед в устройството си. Хората полагат големи усилия техният телефон да е най-добре декориран - през протектори и калъфки, рамки във всякакви цветове и форми, или пък имитация на цветенце, небрежно "поникнало" от USB порта... ще се учудите, страшно разнообразие е.

Малко Engrish за ценители:
Image

Шаренко, с малки дечица и сърчица - значи японско:
Image

Та след този изморителен ден си отспах прилично и следваше 10-часовият полет до Москва, който също беше доста комфортен. Руските авиолинии оперираха с американски самолет и сервираха японска храна.

Image
Малко преди да кацнем в Москва. Всичко е сковано от сняг
Image
Панелкии <3

Image
Кирилицааа <3 <3

От Япония също успях да домъкна немалко сувенири, но определено бледнеят спрямо иранските. Все пак:

Image
Image
Image
Image
От япония е, кълна се!

Подобно на Техеран, японските ми домакини ми казаха, че Токио е модерен град и в него няма много туристическо за гледане. Виж, Киото било друга бира...

Та с това приключва моят "скромен" пътепис. На всички, стигнали до тук - мога да кажа само „БРАВО“ :D

П.П. след 7 полета със 6 различни авиолинии, мога да заявя отговорно: Emirates рулират! Е, то и другите рулират, но само на пистата :)


Публикувано в категория Наляво-надясно -- clock 5 Mar 2013, 02:11, 3 коментара


thought

До Клисурския манастир с велосипед

Вчера направихме супер-бруталния вело-поход - подобрих си няколко лични рекорда. Накратко:

Image
Image
(кликнете на картата за по-голям размер)


8:40: Let's go
Ивето ме увещава да сме ходили до Клисурския манастир с колелата; пътят бил лек и по форумите твърдяли, че е приятен еднодневен поход. Аз съм "ОК, да ходим", без да подозирам в какво се забърквам. Малко преди 9 хапваме обезателната мазна пирожка заедно с две още по-мазни мекици. Тъй де - тежък ден предстои :)
Пътят през центъра и Западен Парк е лек, парка е малко объркващ, но чат-пат се срещат хора, които да питаш за посоки. Освен това е приятна сянка и няма много народ - добре е за колело. След закуската сме карали почти без почивка, до кръговото при магистрала "Люлин" (там е малко кофти за колелета) и оттам газ до центъра на Банкя. Пътят до Банкя е приятен и е леко надолнище почти целия.


11:30: Почивка в Банкя
Image

Центъра на Банкя е винаги приятно място. Спокойствие и почивка.
Image
Image
Чудим се дали въобще да се катерим към манастира :)


12:30: Разклона за манастира
От центъра на Банкя се хваща стръмния път (ул. "Св. Св. Кирил и Методий"), след което се завива наляво по "Варна" и така само напред. Веднага след табелката за края на града следва една обезкуражаваща серпентина с нелек наклон, после пътят става мъничко по-полегат, но все пак стръмен. Следва и разклона за манастира (надясно), пътят натам изглежда още по-стръмен:
Image
Все пак знакът на табелката ("Манастир - 3км") оказва необходимата психологическа помощ при изкатерването на нагорнището в 1ч по обяд при нулев вятър.


1:15: Клисурски манастир "Св. Петка Параскева"
Image

Бутайки колелетата на финалния склон, най-накрая стигаме манастира и от горе наблюдаваме готиния изглед. София изглежда така далече:
Image

Манастирът не е нищо особено, но спокойствието горе е несравнимо, страховита тишина. Иначе на полянката пред манастира има доста коли, но явно повечето хора са до горичката и си почиват на сянка, хехе.
Image
Image
Image


2:15: Надолнищеееее...
Безспорно най-яката част от маршрута. По пътя надолу спокойно се постигат 60км/ч. Трафикът е на практика нулев (за цялото спускане срещнахме 2 коли), а и шофьорите са достатъчно добри да карат с не повече от 40-50км/ч, защото пътят е тесен и не много равен. Опитите ми да направя клипче от колелото са провал, просто е прекалено опасно, ръцете ти трябват. Ако някой има идея как да се снима безопасно от колело по надолнище със сапунерка - ще съм му много благодарен :)
Минаваме 7 километра за 12 минути :) И вече сме на сепрентината преди Банкя:
Image


2:45: Отново в Банкя
Презареждане на водата. Чака ни още много път.


3:40: В София
Този път решихме да минем по бул. Сливница. Трафикът е неприятен, макар и не много. Към 3:50ч правим почивка нейде из квартал Илинден, след което се прибираме по обратния маршрут в София. С още една почивка на Витошка, в 5:45 сме си вкъщи. 70.5 км, 5:33ч непрекъснато каране, 12.7км/ч средна скорост. Йей!


Публикувано в категория Наляво-надясно -- clock 6 Sep 2011, 12:36, 0 коментара -- English View in English


thought

Geohashing

Рекох да напиша една статия за geohashing-а, тъй като това е нещо хубаво и интересно, а разпространенито му в БГ към момента е нулево...

1. Що е то GEOHASHING и има ли то почва у нас?
Всичко тръгва от един епизод на xkcd, в който Randall описва метод за генериране на (практически) случайна точка на картата в твоята област и те подканя да идеш да я посетиш (излетче из природата един вид). Алгоритъмът генерира нови координати всеки ден, навсякъде по земното кълбо, като хората от твоята област получават същите координати, както и ти - което е предпоставка да се съберете на едно място няколко geek-а, които едновременно обичат да скитосват из природата (с GPS в ръка :p ) и не се срамуват да abuse-ват възможностите на технологиите :). А, и са фенове на xkcd, това със сигурност.

Иначе казано, алгоритъмът генерира по едно потенциално приключение всеки ден, защото до geohash точката обикновено не е толкова лесно да отидеш, а изисква известна доза целеустременост, предварително планиране и малко гадаене дали точката е практически достижима - припомням, че координатите й са практически случайни, и като нищо може да се падне на склона на отвесна скала, или да е затънтена надълбоко в гората, или пък да се падне на територията на военно поделение, и пр.

2. Окей.. дай по-подробно.. какви са тия области? Как така са едни и същи координатите за всички?
Ами нали помните, че Земята е разделена условно на паралели и меридиани, които образуват една мрежа от пресичащи се линии? Е, ако вземете най-фините възможни целочислени деления на тази мрежа (през един градус), то образуваните клетки с размер 1°×1° се наричат гратикули. България се намира на ширини от 41.5 до 44 (С.Ш.) и на дължини от 23 до 28 (И.Д.) и на нейна територия се намират 13-15 гратикула (в зависимост дали включвате някои по границата). Всеки от тези гратикули представляват областите, за която става дума в geohashing-а, т.е. на geohash точката се събират хората от един и същ гратикул.
Гратикулите са достатъчно големи, че да включват средно по един голям град на гратикул - размерите им към нашите ширини са 111km (север-юг) на 82km (изток-запад). Например, София се намира на координати 42° 42' N, 23° 20' E, което я поставя в гратикул 42,23. Софийският гратикул се простира от Своге до Благоевград, и от Перник до Ихтиман:

Image.

Ако идем един градус на изток (42,24), попадаме в Пловдивския гратикул и т.н.

Алгоритъмът не си играе да раздава отделни геохъш¹ точки за всеки гратикул. Вместо това, той генерира двойка отмествания (дробни числа в [0..1)), които ползвате за дробна част към вашия гратикул - и това всъщност представлява геохъш точката. Самият метод ползва източник на ентропия - в случая - промишленият индекс Dow Jones на американския фондов пазар (със същия успех можеше да се ползва и курсът USD/EUR, естествено). Този индекс е достатъчно непредвидим за целите на geohashing-а, и се публикува всеки ден сутринта, щатско време. Та, този източник на ентропия се комбинира с текущата дата, и цялата тази информация се прекарва през MD5 хеш функция, с цел да се вземе едно равномерно "случайно число", което е базирано на този вход. Тъй като MD5 има много добри avalanche характеристики, дори минимално отклонение на Dow Jones стойността (например, промяна с ±1 на най-младшия разряд) оказва огромно значение за крайните координати и праща геохъш точката на съвсем друго място.
Поради споменатите особености на генериращия алгоритъм, и непредвидимостта на DJ индекса, нетния резултат е, че посещенията на геохъш точките са спонтанни: имате максимум ден-два да видите къде е точката и да планирате експедицията. Понеже, както казах, точките рядко са достъпни, става едно "дебнене" ден за ден - кога ще се "падне" удобна точка за посещение и прочее.

3. Къде и кога се публикуват тези точки?
Конкретно за България, геохъш точките се публикуват късно вечер и важат за следващия ден. Понеделник вечер излиза точката за Вторник, Вторник вечер - за Сряда и т.н.; Изключение е петък вечер - петъчния индекс определя точките за Събота, Неделя и Понеделник за българските дължини - т.е. за уикендите обикновено имате повече време за планиране.

Вие, естествено, няма нужда да смятате нищо — вижте по-долу.

4. Окей, искам да играя! Какви са правилата на играта?
1. Правите си регистрация в wiki-то (препоръчително).
2. Тук се намира днешната геохъш точка за Софийския гратикул (но можете да изберете някой друг град - просто цъкнете върху него, ще ви се покаже вашата област. Може и директно да смените числата в URL-то).
3. След като решите да правите геохъш експедиция, е желателно да документирате намеренията си, като създадете страница за събитието (името на страницата е от вида година-месец-ден_сев. ширина_изт. дължина). В страницата е хубаво да впишете към колко часа планирате да се докопате до геохъш точката, за да можете да се координирате с другите геохъшове и да си направите среща, ако има и други желаещи. Естествено, можете и да си направите експедицията инкогнито, но така стават още по-нищожни дори малките ви шансове да се засечете с други геохъшове. Изборът дали да социализирате си е ваш!
4. Естествено, следва самата експедиция. Ходите дотам, ако искате с кола, с градски транспорт, с колело, пеш, с парапланер... като се ориентирате по GPS, или само с компас и карта, или със секстант :)...
5. Като пристигнете на мястото, традицията е да оставите някакъв знак (купчинка камъни/символ от камъчета/лист с надпис като "The internet was here" например/ или друг неперманентен маркер). Правите снимки, опъвате си пикникче, играете игри, отивате да пиете бири с другите геохъшове - каквото си измислите - геохеширането е социална дейност.
6. Като се приберете вкъщи, не забравяйте да отбележите успеха от експедицията ви в wiki страничката, която сте направили, и я окичете с походящите постижения!. Ако пък ви е домързяло да правите страничка, поне драснете един ред в справочника на вашия гратикул - той е от вида http://wiki.xkcd.com/geohashing/<ширина>,<дължина> - ето например Софийския гратикул.


5. Малко факти и наблюдения
* Първата геохъш експедиция в България, за която аз знам, е на Иван и Стела, в Пловдивския гратикул, без употреба на GPS (или дори компас), и без кола (ако някой има информация за по-ранна експедиция - нека ми пише, да се коригирам!).
* Софийският гратикул не е от най-удобните, тъй като голяма част от него е планински и е труднодостъпен дори и през лятото.
* Напълно е възможно да се падне лесен geohash. Даже, ако стоите на едно място и просто дебнете, шансовете са във ваша полза в течение на 3 години да ви се падне геохъш точка във вашия квартал!
* На peeron картата горе София изглежда като значима част от гратикула си, но това е подвеждащо - нейната площ е едва 1.4% от тази на целия гратикул. В резултат на което, геохъш точка вътре в София се пада средно веднъж на 2-3 месеца. Например, една наскоро беше на бул. Вардар, кв. Красна Поляна - 8-ми Септември 2010.
* Имайте предвид, че google maps не е изключително прецизен в географските координати, т.е. не е задължително "точката", която той показва, при зададени прецизни координати, да съвпада с действителното място на точката по GPS. Отклонение от 50-100 метра е нормално.


Заключение: Ето - вече знаете всичко за geohashing-а! Сега остава и да направите дебютната си експедиция (хинт: на 15 Ноември има точка в Западен Парк, София :p)

----
¹ понеже джиохеш звучи грозно на български, предлагам "геохъш" като една доста по-благозвучна транслитерация


Публикувано в категория Наляво-надясно -- clock 12 Nov 2010, 22:41, 3 коментара

По-стари статии >>

Language:

bgБългарски
enEnglish


Категории:

Мета
Hardware
Технологии
Забава
Open source
Интересно
Наляво-надясно
Простотии
Програмиране
Музика
Картинки
Фотография
Всички


Архив:

+ 2008 (21)
Март '08 (3)
Април '08 (5)
Май '08 (5)
Юли '08 (2)
Септември '08 (1)
Октомври '08 (2)
Декември '08 (3)
+ 2009 (15)
Януари '09 (2)
Февруари '09 (1)
Март '09 (1)
Юни '09 (1)
Юли '09 (1)
Август '09 (3)
Септември '09 (1)
Октомври '09 (2)
Ноември '09 (1)
Декември '09 (2)
+ 2010 (11)
Януари '10 (1)
Април '10 (2)
Юни '10 (2)
Юли '10 (1)
Септември '10 (1)
Ноември '10 (2)
Декември '10 (2)
+ 2011 (12)
Януари '11 (3)
Февруари '11 (1)
Юли '11 (1)
Август '11 (2)
Септември '11 (2)
Октомври '11 (3)
+ 2012 (19)
Януари '12 (3)
Февруари '12 (1)
Март '12 (1)
Април '12 (2)
Май '12 (3)
Юни '12 (1)
Август '12 (2)
Септември '12 (1)
Ноември '12 (3)
Декември '12 (2)
+ 2013 (6)
Март '13 (3)
Юни '13 (1)
Август '13 (1)
Октомври '13 (1)
+ 2014 (7)
Март '14 (1)
Април '14 (1)
Юни '14 (1)
Септември '14 (3)
Декември '14 (1)
+ 2015 (5)
Януари '15 (1)
Март '15 (3)
Май '15 (1)
+ 2016 (5)
Юни '16 (1)
Юли '16 (1)
Септември '16 (1)
Ноември '16 (1)
Декември '16 (1)
+ 2017 (1)
Август '17 (1)


Последни коментари:

30 May 2017, 02:02 от anrieff
26 May 2017, 01:00 от Mathew
30 Mar 2017, 13:59 от antfarmer
26 Dec 2016, 17:52 от Private
19 Dec 2016, 23:01 от ицаци
16 Dec 2016, 19:50 от Антон


Valid XHTML 1.0 Strict

Blogroll:

linkТимур и неговите командоси
linkivanatora
linkБезброй математици...
linkJoel on Software
linkRidiculous Fish
linkXKCD blag